Милтън Фридман |
---|
Намерих тази статия в интенет написана от незнаен автор :-)
В статията се говори (отново) за това какво са парите, какво предизвиква инфлацията, а също и за златния стандарт.
Книгата на Фридман е преведена на български и може да бъде закупена от интернет.
Николай
Критичен поглед върху "Немирството на Парите" от Милтън Фридман
Милтън Фридман е един от най-ярките представители на Неокласическият икономически модел. Този модел е наричан още и неомонитаристки. Тъкмо с проблемите на монетаризма се занимава и Фридман в своята книга “Немирството на Парите”. Според него монетарната теория е измамно проста, но крие изключителна сложност. Това се отнася и за монетарната история. Самият автор посочва, че често се е изумявал от последиците от наглед незначителни промени в монетарните институции, а в същото време самите монетарни структури изглеждат чудновати от една гледна точка, а често се оказват просто друг вариант на нещо приемано от нас за даденост.
Не напразно Фридман започва книгата си с една особена глава, разказваща за каменните пари, които хората на най-северния остров от групата Яп от Каролинските острови използвали, той прави това тъкмо, за да покаже колко подвеждаща може да бъде външността. Най-големият каменен кръг (това били парите на островитяните), който някога бил изсичан се намирал на дъното на морето, т.к. салът с който го превозвали потънал, но семейството на което е принадлежал все пак се считало за богато, т.к. всъщност камъните никога не напускали собствениците си при сключване на търговска сделка и за това нямало значение дали се намират на дъното на морето или пред дома на собственика им. Важно било, както и при всяка друга разменна стока, че в тяхното изсичане бил вложен определен труд. Когато германците трябвало да наложат данък върху островитяните те просто сложили черни кръстчета на камъните и макар, че те пак си стояли на същите места, това имало незабавен ефект върху населението. Другият пример, който Фридман посочва е този с Френската банка, която поисква да обърне количеството долари които държи във Банката на Федералния резерв в Ню Йорк в злато. За да не се транспортира златото през океана, то бива преместено от едни чекмеджета в трезора на банката в Ню Йорк в други, но с етикет посочващ, че златото в тях принадлежи на Франция. Това просто действие, подобно на поставянето на черните кръстчета върху каменните пари на жителите на Яп, води до това, че американският долар става по-слаб от френската валута, а златният резерв на Франция нараства докато този на САЩ намалява, т.н. “изтичане на злато”. С това сравнение Фридман доказва колко важна в монетарните въпроси е видимостта, илюзията. Истината според него е, че нашите пари са точно толкова истински, колкото и каменните, но просто ние ги приемаме като по-реални от тях.
Във втората глава на книгата си Фридман се опитва да изрази същността на монетарната теория по най-ясния начин. Той посочва, че терминът “пари” има две съвсем различни значения в ежедневната реч. Едното в смисъл на поток от постъпления – седмични, месечни, а другото в смисъл на налични пари, като актив, част от богатството на някого. Фридман се опитва да използва термина тъкмо във втория смисъл. Хартиените пари са “законно платежно средство”. Това означава, че държавата ги приема за изплащане на задълженията към нея, както и, че съдилищата също ги приемат за погасяване на всякакви задължения. Фридман обяснява, че частните лица в частните сделки също ги приемат, защото са уверени, че и останалите ще ги приемат. Следователно хартиените пари имат стойност просто защото всички мислят, че те имат стойност. Това важи в същата сила и за каменните пари, т.е. според автора, цялата ни парична система съществува заради всеобщото приемане на нещо, което не е нищо друго освен фикция. Като доказателство според Фридман могат да послужат множеството периоди на инфлация в историята. Те демонстрират силата на тази фикция, но и нейната полезност. Той посочва, че са необходими много високи темпове на инфлация, за да се откажат хората от използването на инфлационните пари. Дори тогава хората те не се връщат към бартера, а приемат валута – заместител или започват да използват определени предмети като пари. Фридман посочва, че не е ясно какво определя кой конкретен предмет да се използва като пари. Отговор може да се даде обаче на един по-важен въпрос: какво определя стойността изразена чрез стоки и услуги на който и да е предмет приеман като пари, дори и на парчето хартийка. Когато парите са се състояли от сребро, злато или някакъв друг предмет, който имал непарична употреба, или от изпълнимо обещание да се плати конкретно количество от този предмет е възникнала заблуда. Заблудата, че за парите е съществено да се състоят от някаква стока, така че логическият източник на тяхната разменна стойност да е разменната стойност на тази стока. Според Фридман е възможно полезността на предметите за потреблението да е играла роля, за да придобият те статут на пари, но след като вече са го придобили върху разменната им стойност влияят други фактори. Всъщност, след 15 август 1971 г., когато Ричард Никсън прекратява споразумението от Бретън Уудс, парите са чисто книжни, т.е. те нямат практически никаква стойност като стока сами по себе си.
За да продължи да изясняването на това което е монетаризма, Фридман се спира на въпроса за паричната маса. Той посочва, че тя е такава, каквато естествено я направят паричните власти. Но решенията на паричните власти зависят от множество фактори. Тъкмо от натиска оказван от тези фактори зависи и как паричните власти упражняват властта си да увеличават или намаляват количеството пари в обръщение. Според автора това тяхно действие в някои случаи е имало благоприятни последици, но по-често е въздействало негативно, поради несдържаност. Така се е стигало до ускоряване на инфлацията и до множество депресии в икономиките през историята.
Следващият въпрос с който Фридман се занимава е за търсенето на парите, защо обществеността е съгласна да държи точно това количество пари, което са пуснали в обръщение паричните власти. Според автора, за да се отговори на този въпрос трябва да се разбира кое е номиналното и кое реалното количество пари. Това което е количеството на парите като парични знаци в обръщение и това, което тези пари могат да купят в стоки и услуги. Фридман посочва, че обществеността определя второто чрез своето търсене на пари. Факторите които определят какво количество пари в брой искат да имат хората – полезността на запасите от налични пари, като покупателна способност, цената на владеенето на запаси от налични пари. Полезността се изразява най-вече в основната функция на парите – отделянето на акта на продажбата от акта на покупката, като благодарение на тях се избягва неефективния бартер. Цената на владеенето се изразява в няколко момента. Първо натрупването на запасите от налични пари – спестяването, изисква въздържане от потребление. Възможно е със самото натрупване да са свързани и други разходи, като лихви. Като цена може да се разглежда и изменението в реалната стойност на валутата в която се намират паричните активи, като когато тя се повишава, естествено е по-благоприятно да се държат пари в брой. Все пак една от основните причини да се държат пари в брой е, че при тях почти няма несигурност за номиналния доход, но си остава несигурността относно реалния, а това което е от значение са именно реалните величини. Т.е. именно нестабилността на инфлацията действа като отрицателен стимул за държане на пари.
Следващият момент върху който Фридман се спира е съгласуването на предлагането и търсенето. Чрез разглеждането на една хипотетична ситуация, където книжните пари са единственото средство за размяна и където населението предпочита да държи пари в брой заради несигурността, авторът стига до извода, че полезността на парите за обществото като цяло не зависи от количеството им. Това което има значение са измененията в количеството пари и в условията на тяхното търсене. За да докаже това, Фридман, в своя хипотетичен свят, пуска пари от хеликоптер в няколко различни вариации, като в крайна сметка изводът който прави е, че на всеки човек по отделно парите от небето изглеждат като златна мина, но когато обществото се е приспособило към новото положение, всички са в по-лошо състояние от началната ситуация. Този контраст между видимостта за отделния човек и реалността за обществото Фридман определя като основния източник на монетарните немериства. Всичко това той обобщава чрез уравнението на Фишър – MV=PT или неговият по-нов вариант MV=PY, където М е номиналното количество пари, V е скоростта на обръщението - колко пъти средно една парична единица се използва за покупка в определен период от време, Р е средната цена или индекс на средната цена, Т е индекс на общото количество закупени стоки, а Y е реалния доход или РБНП. И все пак, нарастването на количеството пари няма друг ефект освен повишаването на цените на труда и на стоките. Измененията в търсенето на парите могат да имат същият ефект. Според Фридман, изводът е, че значителните промени в цените или в номиналния доход почти винаги са резултат на изменения в номиналната парична маса, а рядко в резултат от изменения в търсенето на пари. Той прави и още няколко важни заключения. Съществува постоянна, макар и според него неточна връзка между темпа на нарастване на количеството пари и темпа на нарастване на номиналния доход. Ако едното нараства бързо, същото важи и за другото. В краткосрочен план обаче, тази връзка е трудно забележима. Нарастването на дохода към настоящия момент няма пряка връзка с нарастването на паричната маса в същият този момент – то зависи от това как са нараствали парите в миналото. Разликата във времето между изменението в ръста на паричната маса и изменението в темпа на инфлацията е в порядъка на две години. Според Фридман съществуват сериозни основания за твърдението, че монетарната криза предполагаща значителен спад в количеството пари е необходимо и достатъчно условие за голяма депресия. Според автора, инфлацията винаги и навсякъде е монетарно явление – възниква когато количеството пари в обръщение нараства по-бързо от продукцията.
В следваща глава на книгата си Фридман разглежда т.н. престъпление от 1873 г., свързано със Законът за сеченето на монети издаден в САЩ през същата година. Преди гражданската война в САЩ съществувал т.н. биметален стандарт, т.е. монетите в страната били сечени както от злато така и от сребро, като за целта двата метала били изкупувани от държавата. След 1834 г. обаче, златото се установило като действащ стандарт. По време на войната се наложило преминаването към хартиени пари, за да се осигури нейното финансиране. Златото и те били в обръщение едновременно при плаващ обменен курс. В спорният закон от 1873 г., който цели връщането към положението от преди войната обаче, не се споменава употребата на сребърния долар и неговото сечене и това слага край на биметализма в САЩ. Защитниците на среброто наричат това “престъплението от 1873 г.”. Въпросът на който Фридман се опитва да отговори е дали наистина е имало престъпление. Ако се вярва на историите за продажни сделки, то престъпление е имало, но всъщност никога не са били представени реални доказателства за тези твърдения. Но изпускането на текста за сребърния долар, според автора е било преднамерено, като са се отчели вероятните последици и са били намерени за желателни. Фридман счита, че законът изпреварил бъдещето. Той има огромни последици, т.к. е имало възможност за вероятно понижение на световната цена на среброто в сравнение с цената на златото. След откриването на златни залежи в Калифорния и Австралия, и преминаването на европейските страни към златен стандарт след 1870 г., нарастването в съотношението между цените на златото и реброто се увеличило. Последиците за САЩ от въвеждането на златния стандарт са много интересни. Рязко се покачила, разбира се цената на златото в сребро, но това което било по-съществено е, че т.к. златото станало по-дефицитно спрямо общата продукция, цената на златото в стоково изражение нараснала, а номиналното равнище на цените спаднало. В допълнение на това намаля и скоростта на обръщение. Ефектът от тези последици е дефлация продължила от 1875 – 1896 г., както в САЩ, така и във Великобритания. Възникнали недоволства и това засилило позициите на Партията на зелените банкноти в САЩ, което довело до спирането на изземането на банкнотите започнало след Гражданската война. Партията на зелените банкноти виждала в тях начин за заместване на дефлацията с инфлация. От тази инфлация имали нужда производителите на сребро, както и фермерите, чиито задължения в такъв случай биха намалели, а цените на продукцията им биха се увеличили. Производителите на сребро имали достатъчно добро представителство във властта, за да създадат притеснение, че тяхното сребро ще предизвика такава инфлация, че САЩ да се откажат от златния стандарт. Това притеснение наложило силната дефлация, която трябвало да гарантира запазването на златния стандарт. Това което обаче интересува Фридман е кое би било по-удачно, златният или биметалният стандарт. Според него запазването на законовия биметализъм би довело до високо равнище на световната цена и по-ниска реална цена на златото, до намаляване на достъпното за непарични цели количество сребро и др. Би се изменила разбира се и политическата обстановка в страната, но като цяло, авторът счита, че ако неговите заключения са правилни, то страховете на противниците на биметализма, че при биметалният стандарт ще има постоянно местене между среброто и златото, не биха се оправдали. Биметалният стандарт е трябвало да доведе до по-стабилно ценово равнище от приетия златен, а и сребърният стандарт според Фридман, би спомогнал да се избегнат отрицателните въздействия от паниката на чужденците, опасяващи се, че агитацията в негова полза е щяла да принуди САЩ да се откаже от златния. Според автора има и множество по-обхватни последици, като тази, че една по-стабилна икономика на САЩ би довела до по-стабилна такава на света или, че постоянно по-ниската цена на златото би довела до намаляване на неговото производство.
В следващата глава Фридман представя своя анализ на който се основават по-горните му заключения. Тъй като аз самият не съм икономист и нямам необходимата квалификация, за да оценя анализът направен от автора известно време мислих да последвам съвета му и да прескоча тази част от книгата, но въпреки това се реших да хвърля един бегъл поглед и за съжаление установих, че е трябвало да го послушам. В крайна сметка приех неговите заключения на база анализът му, имайки предвид качеството му на експерт. Разбира се самият той също не претендира за абсолютна достоверност, т.к. все пак разглежда една чисто хипотетична ситуация – запазването на биметалния стандарт в САЩ.
Далеч по-интересен лично за мен е анализът на последователността на събитията след установяването на златния стандарт в САЩ и загубата на защитниците на биметализма. Нарастването на търсенето на златото за парични цели и същевременното намаляване на предлагането му, поради пресъхването на мините в Калифорния и Австралия през 40-те и 50-те на ХIX в. довело до световна дефлация. Дефлацията – спадащите цени, направили добива на злато по-изгоден. Това увеличило стимула за неговия добив, а според автора и спомогнало за откриването на цианидния процес и разработването на залежите от злато в Южна Африка. Като цяло спадането на цените не се отразило отрицателно върху икономиката на САЩ, т.к. неговите бързи темпове се дължали на нарастване на продукцията. Въпреки това то породило силно недоволство поради онази “парична илюзия” – склонността на отделния човек да обръща внимание повече на номиналните цени. Недоволството се поражда тъкмо от това, че хората получават доходи от продажбата на стоки и услуги, а техните цени са падали, т.е. получавали са по-малки номинални доходи, макар с тях да са можели да потребяват повече. Това обществено недоволство засилвало позициите на движението в подкрепа на среброто. Основно се настоявало да се поправи “неправдата” от 1873 г. и да се възстанови биметалния стандарт с отношение между цените на златото и среброто от 16 към 1. Фридман обаче задава въпросът дали това отношение е било подходящо. Според автора обаче, това отношение може да е било подходящо за 1873 г. или за 1879г., когато се е въвеждал златния стандарт, но съвсем не е подходящо например за 1896 г., когато движението в подкрепа за среброто е в своята кулминация с кампанията на Брайън. Както вече посочих, Фридман е привърженик на биметализма, но в случай, че съотношението между двата метала 16 към 1 е било приложено още през 1873 г. Друго съотношение може и да би проработило според него в по-късен етап, но основната грешка на защитниците на среброто е била, че те не са насочили дискусията към размера на съотношението в нито един момент от развитието на цялата кампания. В крайна сметка на крайният резултат – прекратената политическа кариера на Брайън и запазването на златния стандарт, не повлияли аргументите на страните в политическия спор, а именно развитието на добива на злато в Шотландия и Южна Африка, което според автора е въпрос почти на случайност.
Фридман съзнава, че в момента обсъждането на въпроса за звонковите стандарти, били те монометални или биметални, златен или сребърен се е превърнало в исторически въпрос. Това което прави впечатление е, че той счита за възможно това положение да се измени с течение на времето. Според него биметализмът съвсем не е изгубил позиции, а напротив. Самата история е успяла да опровергае някои от основните практически възражения срещу него, като опасенията на Джевънс относно прекаленото тегло на среброто, което го правило по-неудобно за употреба или вероятната нужда от честото пренасичане на монетите. Всъщност през ХХ в. употребата на монети е спаднала и това допълнително е намали въздействието на митичния ореол на звонковите пари, т.е. че само те са истински. Според Фридман истината е, че по-нататъшната икономическа история на света е щяла да е съвсем различна, ако Великобритания не е била приела златния стандарт, а беше запазила биметализма или въвела сребърен стандарт. Това нейно действие за автора е просто още едно събитие, въпрос на случайност, което е имало непреднамерени последици, дългосрочни последици.
Интересно е да се разгледа завръщането на среброто на монетарната сцена така както го описва Фридман, особено в случаят на САЩ който оказва световно въздействие. Всичко започва с предизборните обещания на президентът Рузвелт, който за да спечели привлича на своя страна, т.н. сребърни щати, чийто сенатори, както вече беше посочено имат доста силно влияние в Сената. Това което Рузевелт е обещал е да “направи нещо за среброто”. Вероятността той да е сторил това, за да си осигури политическа подкрепа, за въвеждане на мерки от много по-голям национален интерес е значителна, но това не е същественото. На 12 май 1933 г. е приета поправка в Закона за подпомагане на фермерите, която президентът подкрепя. Тя предвижда увеличаване, по преценка на президента, на банкнотите емитирани от Федералния резерв, а също му дава правомощие и да намали златното съдържание на долара, както и широки пълномощия относно среброто. На база на тези си права Рузвелт нарежда на монетния двор да изкупува цялото новопроизведено в страната сребро, като го плаща на цена по-висока от пазарната. Това се оправдава с таксата за сеченето – “сеньораж”, като всъщност тя се явява като бюджетен приход. Това което президента прави за среброто по-нататък е да свика Световната икономическа конференция, от която според Фридман няма реални ползи. Връхната точка и последица от президентските апели е Законът за изкупуването на сребро, който реално не постига нито една от целите си, като само натрупва изключителни количества сребро. Последиците за САЩ от това са осигуряването на щедра субсидия за производителите на сребро и стимулирането на добива му, както и този на съпътстващите го метали – мед, олово и цинк. Инфлационистите реално не получават своето, т.к. макар паричната маса в страната да се е увеличавала чрез плащаните сребърни сертификати, всъщност те са се печатали на мястото на банкноти, т.е. Федералният резерв е попречил на реалния монетарен ефект от изкупуването на среброто. Колкото до последиците в другите страни, цената на среброто изтласкана от САЩ, направила сребърните монети по-ценни като метал, отколкото като пари и за това били изпращани за претопяване. Това предизвиква кампания за намаляване на стойността на сребърните монети, за да не се допусне претопяване, която обхваща целият свят. Мексико, като най-голям производител на сребро, пък е принудено да се пази, т.к. голяма част от паричната маса в страната се е състояла от сребърни пари. Това е наложило забраната за износ на сребро и въвеждането на книжен стандарт. Когато се развиват тези събития, през 1933 г. Китай е единствената държава със сребърен стандарт. Покачването на цените на среброто довеждат до голяма инфлация, т.к. среброто всъщност е било самите пари. Последицата е изпадането на Китайската икономика в депресия. Това води до изменения в политическата обстановка в източната страна, фактически настъпилата хиперинфлация помага на комунистите да вземат властта от националистите. Но както посочва и Фридман е трудно да се определи каква точно е била ролята на САЩ в този процес, едва ли крайният резултат може да се отдаде само на програмата за изкупуване на среброто. Според Фридман единственото, което е щяло да бъде различно ако програмата не е съществувала, би било времето в което щяха да са се развили събитията.
Събитията в Китай са само едно от множеството исторически доказателства за силата на инфлацията. Тя обаче не се проявява само социалистически страни или само в капиталистически. Фридман се заема с нея, т.к. е монетарно явление, обикновено възниквало поради нуждата на управляващите да финансират войни или революции, но днес това се е променило. Това дори не е основната причини за появата на инфлация. Основната причина е увеличаването на паричната маса, т.е. на номиналното количество пари в обръщение. Това е изключително лесно, т.к. книжните пари, за разлика от други стоки които са служили за пари, не са изправени пред такива материални ограничения спиращи нарастването на масата им. Истината е, че количеството пари може да се увеличи неимоверно посредством твърде малки разходи. Разбира се има и много други явления, които могат да повлияят на нарастването на инфлацията, но те могат да оказват трайно въздействие само, ако засягат ръста на паричната маса. След като инфлацията е монетарно явление и се дължи на нарастването на паричната маса, то истинската причина се крие в правителствата, т.к. само те са тези, които могат да предизвикат това нарастване. Най-честите причини поради които управляващите правят това са разбира се политически и по-точно, за да се финансират по-високите държавни разходи, но без да се набавят пари по обичайния начин – чрез непопулярните данъци. Всъщност това което правителствата правят е да разпоредят печатането на допълнително количество пари. Това може да е крайният резултат от стремеж за създаване на пълна заетост или погрешна политика на печатащата парите институция, но основното е, че допълнителните емисии банкноти се правят, за да се финансира всеки предизвикан от това дефицит. Какъв обаче е ефектът от всичко това? Той е подобен на хипотетичната ситуация описана от Фридман във втората глава на книгата му. На пръв поглед допълнителните пари са небесен дар, но в общата ситуация те имат отрицателен ефект. Тъкмо в това се изразява и тяхното немирство, двойнствената им природа. Истината е, че за разходите покрити от правителството чрез печатане на допълнителните пари плащат всички които притежават парични знаци. Тяхната реална покупателна способност е намаляла, т.е. те ще могат да потребят по-малко стоки със същото количество пари, отколкото са можели преди. Това е един вид наложен данък върху паричните салда, който е в полза на правителството. Инфлацията може и да увеличава данъчните ставки пряко. Третият начин по който тя може да облагодетелства управляващите е когато те се намират в ролята на длъжници, т.е. трябва да връщат вътрешни заеми например. Това което се получава е, че правителството изплаща своя дълг с обезценена валута, без да плаща лихва която да покрие това обезценяване предизвикано от инфлацията. Последиците от нея са съвсем очевидни. Фридман обаче се опитва да даде и решение за спирането на инфлацията. Според него е лесно то да се посочи, но е трудно приложението му. Единствената възможност според него е да се намали ръстът на паричната маса. Това обаче е трудно поради ред причини. Като начало, такава причина е факта, че нация в период на инфлация трудно приема, че тя всъщност не е временно и особено явление което ще изчезне от само себе си. Друг проблем е, че всъщност много от хората не са недоволни от инфлацията, т.к. цените на продаваните от тях стоки или услуги се повишават. Недоволството идва от нарастването на цените на които се потребява. Всъщност в крайна сметка някои печелят от инфлацията други губят, но като цяло ефектът и е опустошителен. Това налага намаляването на ръста на паричната маса, което обаче си ама цена. Цената е страничният ефект предизвикван от него, а именно – по-малък икономически растеж и временно висока безработица, особено в началния период. Това обаче несъмнено води до по-ниска инфлация след определен период, до по-здрава икономика, дори до потенциални възможности за бърз неинфлационен растеж. Според Фридман обаче, е възможно този страничен ефект да се смекчи. Най-важното условие да се установи политика целяща забавянето на инфлацията, която да действа постепенно и продължително. Това е осъществимо при умерена инфлация , но не и при много високи темпове. Тази постепенност се налага от факта, че хората имат нужда от приспособяване. Според автора може да помогне и включването на специална клауза във всички дългосрочни договори – “пълзяща клауза”, която автоматично да коригира инфлацията. Тази фаза може да се прилага във всевъзможни видове договори, дори под формата на ипотека или в бюджетната сфера. Тази клауза е в името на справедливостта в отношенията между гражданите и правителството. Фридман подчертава, че държавният контрол върху цените и заплатите изкривява ценовата структура и намалява ефективността на ценовата система, а не служи като лек за инфлацията, като крайният резултат е всъщност по-висока инфлация. По-нататък авторът предлага и няколко средства с които може да се гарантира, че количеството пари ще нараства с относително постоянен темп, като посочва и някои идеи на Робърт Хецел. Те са свързани със специално законодателство чрез което Министерството на финансите да бъде задължено да разделя емисиите на облигациите които издава на стандартни и индексирани облигации. Като цяло целта на вторите е да компенсират инфлацията. Фридман разрешава тези предложения с някои свои идеи. Проблемът е, че има разлика във времето между конкретните мерки и инфлацията, т.е. трудно е да се свържат тези мерки с темпа на инфлацията. Това, което според автора е важно, е да се разбере, че развитието на инфлацията отнема време, което важи и за нейното лечение, а също и че страничните ефекти от намаляването на количеството емитирани пари са неизбежни. Колкото до политиката, която засегната от този проблем страна трябва да води и нейните различни разновидности, Фридман разглежда няколко примера. Като той сравнява монетарните мерки в две различни страни – Чили и Израел, който на практика са приложили едни и същи способи, но са постигнали коренно различни резултати. Докато в Чили обвързването на националната валута с долара има в крайна сметка негативни последици, то в Израел същото действие се оказва благоприятно. Една от разликите е, че Израел обвързва своята валута като част от програма за овладяване на инфлацията, докато в Чили тази стъпка се предприема с цел запазване на резултатите от подобна програма. Но основната разлика е във времевият период през който всяка от страните въвежда валутното обвързване. Когато Чили прави това, щатският долар поскъпва, цената на петрола се удвоява, цената на медта, която е основна част от износа на страната пада драстично. В резултат от всичко това Чили изпада в дълбока рецесия. За сравнение, Израел от своя страна, обвързва валутата си в момент в който доларът девалвира, а това означава че израелската валута също девалвира, т.к. е обвързана, което пък означавало повишаване на износа за сметка на вноса. Друго което облагодетелства Израел е падащата цена на петрола изразена в долари, а следователно и в израелски шекели. Това, което за пореден път Фридман подчертава с този пример е ролята на шанса. Той обаче се заема да поясни и защо всъщност обвързването на валутата не е надежда политика. Разглежда няколко възможни варианта за валутни взаимоотношение между страните: единна валута, обвързани валутни курсове между отделни национални валути поддържани от отделни централни банки и плаващи валутни курсове. Според Фридман системата от обвързани курсове между отделни национални валути е най-лошият възможен вариант. Тя може да се подържа известно време чрез контрол от страна на правителството върху капиталовите потоци, върху чуждата валута и международната търговия, но това са само временни мерки, които водят до превръщане на незначителни проблеми в сериозни кризи. Единната валутна система не създава никакви проблеми, както посочва и Фридман, т.к. подържането на курсовете при нея става автоматично, без нужда от контрол от какъвто и да е вид. За автора тя е напълно приемлива, но трудността е да се въведе там където не е съществувала до сега. По времето когато той пише тази книга такова място е обединена Европа. Според преценките на Фридман въвеждането на единна валутна система с една централна банка в Европа е невъзможно или поне твърде трудно. В крайна сметка той не успява да реши кой от трите вида валутни системи е най-добър, но е абсолютно сигурен, че най-лошият възможен вариант е обвързването. Съществено е, че тук авторът говори за валути, но това са новият тип валути. Както вече и самият той е споменавал преди това, възникнала е нова световна парична система, чиито валути се основават на стандарта на книжните пари. Тази система е получила своето официално признание след прекратяването на прословутото споразумение от Бретан Уудс. Фридман обаче, напомня, че докато парите са били монети или кюлчета не е било възможно да има много бърза инфлация. За да достигне тя съвременните си темпове е било необходимо широкото използване на книжни пари. Подобни системи от книжни пари са се използвали и преди от различни страни през историята, най-често по време на война, но като цяло последиците от тях са били негативни, поради склонността им към инфлация. Това поставя въпроса дали днешната книжна система ще има съдбата на своите предшественици. Проблемът с инфлационните пари, както се посочи и по-горе е, че правителствата имат възможността да извличат печалба от инфлация по съответните начини, които изброихме. Следователно въпросът всъщност е, как да се направи така, че да има натиск върху управляващите, за да не прибягват те до инфлацията като средство за приходи. Истината според Фридман е, че днес на правителствата вече им е много по-трудно да постъпват така поради факта, че обществеността и финансовите пазари вече са по-чувствителни към инфлацията, т.е. не са толкова наивни както са били назад в историята. Това според автора се дължи на информационната революция, която помага за по-бързото реагиране във връзка с действията на правителствата. Т.е. инфлацията вече не е толкова привлекателен политически избор. Според Фридман обаче, само историята ще покаже, дали времето ще успее да притъпи бързите реакции на обществеността и дали евентуалното използване на инфлацията от страна на управляващите би довело до връщане към някакъв друг стандарт.
В епилога на своята книга, Фридман се опитва за последен път да разясни на своите читатели какво точно е имал предвид под “немирство” когато говори за парите. Той прави това, като извършва един бърз преход върху цялото си произведение и повечето примери в него, т.к. всеки един от тях показва една частичка от това “немирство”. Според него, в крайна сметка всичко се дължи на онази особена мистичност на парите, а именно, че нещата свързани с тях изглеждат по един начин на отделния човек, а съвсем различно на обществото. Именно това води до подценяването на чисто монетарни явление като инфлацията, предизвикана от бързото нарастване на паричната маса или депресията предизвиквана от обратния процес. Още и до неразбирането, че незначителни изменения в монетарните структури могат да имат дългосрочни и неочаквани последици, както многократно е доказала историята. Това “немирство” прави контролирането на монетарните процеси изключително трудни и за самите монетарни власти. В крайна сметка, истината е, че за да се ориентираш в света на монетаризма, в едно негово моментно състояние, трябва да го погледнеш изключително от високо, а не от собствената си позиция. Колкото до изследването на неговото бъдеще, трябва винаги да се помни, че парите са “немирни” и че каквито и мисловни модели да се градят за него, то винаги си остава неизвестно до момента в който не се превърне в настояще.